180 години от рождението на Васил Левски

Днес, 18 юли, се навършват 180 годишни от рождението на най-светлата личност в българската история – Васил Левски. По този повод са излезли вече от печат две книги – романът „Любовта и смъртта на Първия след Бога“ на издателство „Факел” и стихосбирката „На изповед пред Дякона” на Фондация „Буквите”.
Левски е жив! И ще продължава да живее в сърцето на всеки българин, който милее за род и Родина.
Когато си мислех по какъв начин да оформя този материал, се сетих за думите на академик Антон Дончев, който каза в едно свое телевизионно интервю: „Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огънят трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище. Как сме го опазили? Как да обясним на хората, че ние посягаме на честта и достойнството на България. Ако трябва да го пазим, ние трябва да обясним на всяко дете, че Левски се ражда с него.”
Думи, които карат кръвта да застива… Казани на място, с тежест и лишени от ненужна украса. И които бих искала да оживеят в сърцето на всеки българин.
Личността на Левски ще продължава да намира място в творбите на съвременните писатели и поети. Доказателство за това са и новите книги, посветени на него.

Познати и не толкова познати факти от живота на Васил Левски, с различен прочит, е събрала познатата на панагюрските читатели писателка Неда Антонова, за да се роди романът „Любовта и смъртта на Първия след Бога“, написан, по думите на авторката, с много любов и преклонение.
За своя разказ Антонова е проучила задълбочено неизвестните страни от съдебния процес срещу Апостола на свободата. И ни припомня, че вече 144 години историците ни не дават отговор на въпроса: Защо Дякона е осъден на смърт за убийство по показанията на един единствен свидетел, без да са потърсени други?
Heдa Aнтoнoвa живее и твори в Търговище. Тя е aвтop нa иcтopичecки poмaни, пoвecти, cтиxocбиpки, тeaтpaлни пиecи и нoвeли. Poмaнитe й „Cъвъpшeнaтa,“ „Цapицa Eлeoнopa бългapcкa“ и „Heгoвaтa любимa“, кoитo излязoxa пpeз пocлeднитe някoлкo гoдини, ce paдвaт нa голям ycпex. Чacт oт твopчecтвoтo й e пpeвeдeнo нa pycки, фpeнcки, пoлcки и чeшки eзик.

Откъс от романа „Любовта и смъртта на Първия след Бога“

– Колко пари ти трябват, Дяконе?
– Трийсет лири ще стигнат.
– Че какво можеш направи с трийсет лири?!
– Аз не съм тръгнал да подкупвам министри, та да ми трябват хиляди. Щом има за хляба и за подкърпване на обущата… Другото е време.
И Ценович, както ми е разказвал подир, бръкнал, та извадил шепа монети и без да ги жали, ги изсипал в джоба на Дякона. И го прегърнал. Жал му било за тази руса младост… Тази светла глава, тъй неразумно подмамена от ориста си…
Същата пролет Васил дойде в Търново и тръгнахме да строим комитети… Най-напред отидохме в село Мусина да направим онова, дето Дякона го беше научил от Ценович и Касабов: с читалища, с вечеринки и други сладостни за душата седенки да прикриваме комитетските работи. Отиваме ние, свикваме нещо като общоселско събрание и разказваме що е туй народно читалище и какви работи му се следва да върши. Приказката върви, хората изричат кой каквото го боли и по едно време става момчурляк един, дето после разбрахме, че се бил издигнал до слуга в хана на хаджи Николи и него ден се беше върнал на село да погледне към тукашния живот от висотата на споходилата го сполука. Та вика момъкът:
– Отче, и Вие, господине – туй на Дякона, тез дене, като бях в града Търново, чух думи, изречени на висок глас, но без никакво уважение… „Те и българите са един народ…“ Туй чух. Ний сме свикнали да бъдем наричани всякак, та не се твърде зачудих, само питам: това, че ни нарекоха „народ“ някаква нова ругатня ли е, придошла примерно откъм Европата, или си е изникнала в нашенско?
Тук Левски дълбоко пое въздух, което при него е знак, че му е засегната вътрешна рана, и поиска да се надигне, но аз натиснах коляното му и станах да се изразя.
– Народът, млади ми братко, е едно Божие творение, пратено на земята в помощ на човека, за негова доживотна закрила. Затуй всеки иска да се числи към някой народ и да го има за препоръка пред чуждия свят.
– А ще бъде ли придобивка за наша милост лично, ако спомена тук-там, че имам вземане-даване с посоченото същество?
– Всеки от нас е част от него.
– И чорбаджиите ли?
– И чорбаджиите.
– И те барабар с хората?
– И те барабар с хората.
– Ще рече, че народът е нещо по-праведно от смъртта, щом богатите отиват в рая, а сиромашта – в ада, а пред народа всички изпадаме в равенство!
– Всички!
– Чухте ли бре! Чухте ли! Да живей народът! – изкрещя момчето, свали феса и го натика в джоба си.
В стаята се изопна едно такова мълчание, та чак стария даскал се усети изваден от дрямката си. После всички се обърнаха да видят младежа как за минута и нещо беше пораснал с три-четири пръста. Така им изглеждаше той без фес.
Тогаз стана Левски.
– Сполай ти, родолюбиви брате! И аз бих извикал като теб. Защото народът е по-важен от отделния човек. Ако да беше човекът по-важен, Бог щеше да сътвори Адам и да го пусне сам да се скита в природата, неин цар и венец. Но Бог ги сътвори двама, като им заръча да населят земята. И те Го послушаха. И затуй, родолюбиви ми брате, човекът е смъртен, а народът е вечен… и пак затуй бъдещето на всеки от нас не са децата му, дето ще го надживеят, нито родителите му, при които ще иде… Бъдещето на човека е неговият народ…
Слушах го и още тогава ми мина през ума нещо, дето и на тебе ще го кажа: Левски е такъв, защото произлиза от дълбокото минало на българското племе, а пък от него – от Левски – сетне ще произлезе и най-далечното бъдеще на нашите внуци… По Левски ще се измерват, по Левски ще се познават дали са духом близки… Защото няма друг българин, тъй единосъщен с всички нас, както Апостола. Той е хем стонът на измъчената ни душа, хем камбаната, възвестяваща свободата ни…

Издателство ФАКЕЛ, 2017

Ето какво разказва за раждането на стихосбирката „На изповед пред Дякона” Иван Богданов, учредител на Фондация „Буквите”: „Идеята за стихосбирката, като всички добри идеи, се роди случайно. Известният поет Александър Калчев ми каза един ден – „Имам тук 11 стиха за Левски, дай да издадем една книга“. Апостола не заслужаваше толкова тънка книжка, затова обявихме конкурс за други стихотворения. Имаше много участници, над 300 произведения от които журито, след няколко кръга подбра 79 на 65 автора.
Книгата ще има официална премиера в началото на октомври, а дотогава ще бъда пусната в продажба по книжарниците в страната.
В стихосбирката „На изповед пред Дякона” са отпечатани творби и на трима наши автори: Мария Перфанова, Димитър Дънеков и Михаил Гунчев, както и много стихове на други съвременни поети.

Вярвам,
жив си, Апостоле!

Как те търся, Апостоле!
Знам, че тук, между живите,
пак си буден на поста си,
сив във дните ни, сивите.
И навярно за хлебеца
се бъхтеш като всинца ни,
пак невидим, но в себе си
зрял за святост и истина.
Ти не си в кабинетите
от интриги задушени –
за душата ти тесни са
те, килийките плюшени.
И не си на площадите
по партийните митинги,
на властта в барикадите,
по разпивки и брифинги.
Те си нейде зад ралото
или прав зад машините,
движиш времето, спрялото,
със очите си, сините.
Ти си тук!
Знам го!
Вярвам го!
Под Балкана ни, стария,
без духа ти апостолски
няма дни за България.
Аз те виждам – на поста ти
и на път към бесилото.
Вярвам, жив си, Апостоле,
и в това ми е силата!

Димитър Дънеков

 

Писмо до Левски

Не искам да тревожа вечния ти сън,
но си ни нужен повече от всичко…
Ти… сигурно не спиш спокойно
и ни мислиш…

То не е за разправяне, повярвай!
Не ми се мисли, камо ли говори…
Не се стърпях, защото
отново свеждаме глави пред
светлия ти подвиг…

Горчи бесилото до днес!
А някой бе решил да го изтрие…
Ти вярваш ли, че може Времето
злините тежки да отмие?

И тази тъй изстрадана Съдба
да я преглътнем и да я забравим?
Да подценим история, която
ни прави силни и ни вдъхновява?

Върни се, Дяконе! Макар и прероден!
За да усетиш колко днес ни липсваш,
да върнеш вярата ни в Свободата!
Да ни помогнеш пак да бъдем силни!

Върни се, за да ни спасиш!

Мария Перфанова

 

ТОЙ!

И пак е 19 февруари …

Немеят
зимни вихри
над балкани и поля.

И слушат –
спотаена,
как едрее
народната сълза…

И тръпно
спомнят –
кръстом нощем
кама и револвер.

И питат –
душите ни безбожни
сега
кому се кланят?

А Той?
Той!

Той
обикаля още
из България …

Михаил Гунчев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s