Диарбекирските заточеници

И днес името на града Диарбекир, кацнал с огромната си крепост на брега на река Тигър е нарицателно за нещо отдалечено, непознато, пусто и пагубно. Името му е останало като синоним на пустош, страшилище на нашето революционно движение, „гробница на българските млади сили”, както я нарича Ботев. Тук през третата четвърт на 19-ти век изтърпяват наказание над 130 български революционери, поели пътя на борбата за църковна независимост и национално освобождение.

Български затворници от Македония

Животът тук е бил една постоянна схватка с нездравия климат, с мрачните и влажни затвори, с непрекъснатата заплаха от отровните змии и скорпиони. Не случайно мъките на заточениците, отразени в техните писма и спомени, са толкова тежки, че и до днес в нашата историография и научно-популярна литература името на този град се свързва въобще със заточениците по време на робството.

Диарбекирската крепост, която огражда града представлява 8-километрова зъбчата стена със 72 кръгли кули и 4 врати. Самият град е разположен на изстинал базалтов вулканичен поток, „мрачен и неприветлив, влажен и нездрав“. Главен град на Кюрдистан, той е бил населен с много и разнообразни народности: кюрди, арменци, араби, сирийци и евреи. Ето какво пише за него Любен Каравелов в разказа си „Мъченик“, посветен на българските хъшове и написан по спомени на избягали заточеници, добрали се с хиляди перипетии до спасителния бряг Влашко: „Дълъг и широк е Диарбекир, яки и високи са стените на неговото кале, тежки са и турските синджири. Проклет е от Бога този турски град, проклети са и хората, които живеят в него. Сиромашка е природата в тая отдалечена земя. Слънцето изгаря всичко, що живее, и всичко що иска да живее, а облаците бягат из този край и земята се пука от жедност. Израсте цветице или зелена тревица, а слънцето направи ги като слама. Не може наш човек да преживее дълго в тия страни и да се бори с тая страшна природа –завехне човек, побелее, заболее и излезе силната душа из слабото тяло”. А поп Минчо в своята „Видрица“ ни е оставил една покъртителна картина, нарисувана сякаш от ръката на художник: „Пусти град, всичко проклето, земляний ад! Няма тука да ти замирише пролетната копривка, няма да видиш момина сълза, кукурячец, минзухар и синя теменужка, няма да откъснеш и помиришеш липов цвят, ни проста шумчица, ни маточина, ни здравец. Навсякъде мъртво, навсякъде пусто, навсякъде жалостно. Само някой щъркел заклепе с клюна си над джамията, а понякогаж и лястовичка зачурулика, но пак тихо и пусто, чегато гаче човек в гроб се намира. У нас слънцето изгрява за радост на хората и за веселие на добитъка, а в тоя пуст Диарбекир само за хората и зелената тревица да гории суши. Нищо тука не весели и нищо не радва“.

В тази обстановка турското правителство изпраща след 1860 година заточеници от Видинско, Свищов и Тулча.

Заточените българи идват тука със своята култура, която предават на далеч по-изостаналото население. Трябва да се знае, заточените българи са все хора напредничави и образовани – търговци, занаятчии, учители, свещеници. Арменската община настояла да бъдат пуснати да живеят свободно из града. Заточениците веднага се заели с организирането на различни дейности. Поп Георги Тутмаников от Видрар е построил тепавица, други започват производство на кашкавал, а Стоян Атанасов и Данчо Коларя от Русе правели каруци – нещо, което местното население виждало за пръв път. По този случай пак Минчо Кънчев ни е оставил интересна записка: „Тези талиги са работени от нашите заточени българи, които коля тукашните диваци наричали вампор, защото из Арабия коля няма, колята са камилите. Други купуват шевни машини и започват да шият панталони от шаяк, изпращан от близките им от България. Георги Минчев от Хасково върти широка търговия с месо, а Петър Берковски и Христо Илич са назначени за инженери в полската компания, която строи шосета в околностите на града“.

Те всички са принудени да работят, тъй като турското правителство не им оказва никаква подкрепа. Дори и полагащите им се дневни отивали под формата на грошове в бездънния джоб на валията – мъчител Курт Исмаил паша.
И, ако всички тези дейности са предприети за изкарване на насъщния хляб, много скоро те се обръщат и за задоволяване на духовните потребности. И в скоро време в далечния и забравен от Бога и султана град започва да кипи оживен културен живот. Колко скъпо е струвало всичко това на тези мъченици, но вътрешната потребност е била по-силна от всякакви мерки на правителството.

Още през 1869 година свищовци започват да издават ръкописен вестник, за който 50 години по-късно Иваница Иванов ще пише в спомените си, че той заслужава „едно местенце в народните ни музеи“. Също такъв вестник, наречен „Бъднина“, издава през 1875 година и Янко Кочев – учител от Чирпан. Георги Данчев – Зографина открива фотографско ателие, рисува прочутите си „Русалки“ и още 12 портрети на турци и европейци с маслени бои, а по-късно написва и първия труд по перспектива. Петър Берковски заедно с Михаил Минчев превежда „Скитникът евреин“ от френски, една граматика от чешки и една геометрия от полски. Поп Минчо Кънчев написва едно съчинение с дългото заглавие: „Изгубений старец. Описание на диарбекирските тъмници, страданията на нашите заточеници и побегването на двоицата черни души“. Чрез Атанас Попхинов той го изпраща на два пъти до брат му Данаил Попов в Турну Мъгуреле с изричната молба да бъде изпратено на Христо Ботев да го напечати в отделна книга, приходите от която да бъдат изпратени на заточените в Диарбекир. Повече от век това произведение стои в българските архиви .

Българските заточеници с особена ревност празнували ежегодно празника на славянските първоучители Кирил и Методий, като превръщат този ден в празник на целия град. „Тамошните християнски народности – пише Иваница Иванов – нямаха възможност и позволение да правят подобни празненства и затова именно те тичаха да вземат участие с нас“. Не по-маловажен е и фактът, че те редовно посещават и църковната служба. Всички обреди извършват в християнската черква „Свети Козма и Дамян“, а църковниодежди и богослужебни книги изпросват от руския метох в Ерусалим.

Заточениците опитвали силите си и в жанра поезия. Как се пишели стихове в тези мрачни зандани, където един слънчев лъч само пробива лепкавата и смрадлива тъмнина от една дупка на тавана? Та нали поезията е полет на освободения дух, на светлината! Крепял ги е духът-крепител – плод на утвърждаване на новите икономически и социални отношения по време на Възраждането, време когато се създава самобитна национална култура От днешна гледна точка тези стихове изглеждат наивни, без художествена стойност, но като се има предвид обстановката, при която са били писани, и най- вече какви са били образците и постиженията на поезията до този момент – това са били преди всичко даскалската поезия и революционните стихове на Добри Чинтулов, Петко Рачев Славейков и Любен Каравелов. На поетичния небосклон все още не били излезли Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Вазов. Но независимо от всичко тези стихове изразяват степента на духовната култура на техните автори и са ярко отражение на конкретните исторически условия. Те остават като исторически документи за епохата и като страници от епичните борби на нашия народ за национално освобождение

След Освобождението диарбекирските заточеници се завръщат. Цяла София ги посреща с хляб, сол и богати трапези В тяхна чест по-късно на същото място е издигнат Орлов мост, за да напомня за щастливото събитие

Лушка Караянева

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.